В свободното време с колеги – за или против?

Снимка: Александър Костадинов 

Този уикенд ще ходим 22-а човека – колеги (някои сами, други с половинки и деца) на Стари Бистрилишки къщи http://www.bistrilitza.com/bulgarian. Та се замислих правилно ли е човек да прекарва свободното си време с колеги?

Сигурна съм, че ще изкараме супер весело – китари, песни, танци и прориода.

Но ако това се случва често, дали колегите не стават част от личния живот? И ако да, това хубаво ли е или не съвсем?

Аз самата нямам еднозначно мнение по въпроса. Просто ми е интересно да събера гледни точки.

Сходни или различни?

 Снимка: sxc.hu

Човек се чувства комфортно сред подобни по характер, емоционалност, предпочитания, стил на живот хора. Нормално! Имаш общи теми за разговор, усещането е, че те разбират, уважават и ценят.

Всъщност и аз бях така. Поне докато не прогледнах в един момент за световноизвестния факт, че различните заедно постигат много повече отколкото приличащите си.

Тогава много по-лесно започнах да опитвам да гледам през техните очи, да ги търся целенасочено. Говоря за работата, където това има сериозно значение. Затова и опитах да създам отдел от хора, които са различни един от друг и се допълват. И се получи, мисля, въпреки че в началото ме беше страх. И сега се радвам.

Автомотивационна дисекция по Маслоу

 Днес покрай някои работни въпроси се сетих за пирамидата на Маслоу. Знаете, представлява йерархия на човешките потребности, и седи в основата на теориите за мотивацията. Както си личи от картинката по-горе, най-ниско са физиологическите нужди (пренесено в работа разбирай заплата и добра офис среда), после е нуждата от сигурност (все едно дългосрочен договор, относително непроменлива работна среда), по-нагоре са социалните потребности от одобрение и привързаност (все едно активна нужда от обратна връзка), преди върха е нуждата от уважение, социален статус и признание и най-горе – потребността от себеутвърждаване (тук имай предвид и непрекъснато развитие). 

Според Маслоу всяка по-ниска стояща потребност е по-силна и ако не бъде задоволена, не може да се мине на по-високо ниво. Той прави излючение само за необходимостта от себеутвърждаване, която според него не се изчерпва и не може да бъде задоволена докрай.   

Тая теория търпи критика, въпреки че не може да бъде отречена. Ето аз например си направих автомотивационна дисекция на последните седем години в компанията, в която работя, и установих сленото: от пъстъпването ми до сега са ме мотивирали основно отношението, възможността за растеж, увереността и принадлежността. И не е като да не е имало периоди, в които „физиологическите ми нужди“ да не са били задоволени – имало е. Но другите фактори са били доста силни. Та в крайна сметка зависи си от човека и това какво е ценно за него.